Командирът на поделението подполковник, известен повече с името Лютият или в други случаи като Злият:
- Къде е старшина школника? Старшина школник Иванов!... – визирайки мен, защото така ми е фамилията. Това, че почти всеки втори в нашата страна има такава фамилия, ми даваше спокойствието, че ако някой се развика от единият край на поделението, дерейки се Иванов - Иванов, при положение, че съм почти в другият, аз съвсем спокойно да се разхождам, наслаждавайки се на благозвучието му :) но в този директен и непосредствен случай, казах:
- Аз!
- Колкото пъти го видя, толкова пъти ми се усмихва, та чак се разтапям! Колкото и наказания да му налагам, толкова му става по-весело! – говореше някак разлютено, защото след като добави – Дайте някакво наказание ... на ротния му... – като същият пред мен, ротният ми командир, помръдваше с рамене като шугав – това беше нещо като резултат от неговият стремеж за разтеж в кариерата... чух само тихите и спокойни слова на батальнният ми командир:
- ... да разпъва кабели...! – и очаквах бурията, която следваше да се разрази в стаята на ротния след това:
- Що се усмихваш...? – за втори път го чувах, младо момче, капитан, как изпада в прегръдките на яростта, когато вече бяхме в стаята му... А там, зад бюрото му, малко под прозорците, стоеше напечатан с принтер надпис – Командир.
- Аз от къде да знам, че ще се разтопи... лютия... – и следващото затишие беше свързано с преспиване в поделението, с първото и единствено идване на свиждане на милите ми родители, за да ми донесат същата вечер, четка и паста за зъби...
Следващият ден, се оказа като доказателство на онази житейска констатация, че от нас зависи, как ще виждаме живота – като наполовина пълна чаша или като наполовина празна... Наближаваше времето за разписване на книжките за ГсП – ( б.а. гарнизон с преспиване), което го прави ротният командир. Вървя през плаца, а насреща ми идва същия, водещ войниците за предстоящия караул и казва:
- Школниче, само ти си останал в поделението, бил ли си караул? – в смисъл дали съм запознат с процедурата, защото кадровият сержант, който трябвало да застъпи като началник караул, не е дошъл... естествено, че съм съпричастен с това, което става и приех, въпреки че в нашите служебни задължения невлизаше подобна повинност, а само като помощник дежурен по поделение. И обещаната една седмица домашен оптуск, беше като малка надежда, че хората не са това, което искат да изглеждат... Казваха му – Мобифона, несамо защото е от свързочна рота, а по-скоро заради смисъла на определена култура за времето си, характеризираща се с подобен атрибут... За мен караула премина сигурно, най-вече заради това, че точно през ноща срещу Свети Георги, деня на храбростта, падна сняг и този факт, свързан с невъобразимият студ, който беше настанал, войничетата не бяха се отпуснали да легнат и да спят по местата, където трябва да охраняват, а може би небяха се отпуснали, защото бяха от моята рота... Заслужено на тях оставих да изпият сами бутилката червено вино, което се полагаше в празничното меню на такива светли празници!
Живота в поделението течеше обичайно, без да се различават много дните един от друг. Плановете за поддържане да бойната техника и живата сила, бяха начертани и дори в устава беше регламентирано как боеца трябва да лежи, докато през ноща спи – обърнат на дясно и леко усмихнат :) Усмивка, която на моето лице ще се появи, заради съня, в който ще си мисля, че случайно съм попаднал в детска градина за възрастни...
А сънят по време на дъжурство е забранен! Може би, някои експерти ще заподозрат, че неволно усмихнатите ще станат твърде много и така, трябва някой да се заеме със сериозната работа... Аз се бях погрижил за нея, като на второто дежурство се появих с една зелена чанта, а на въпроса на дежурният офицер, какво има в нея, отговарях – бомба! И избухваше смях, след който много по-леко вървеше разговора между нас през следващите 24 часа. Там слагах една възглавница, която даваше опора на онази част от тялото ми, която очевидно, някой заради несгодите биха искали да посърне... Едно такова дежурство беше на 21 Май. Бях помощник на един капитан с голям мустак, заместник командир по техническите части. Вечерта се бяха събрали буреносни облаци, цяла нощ валя и падаха мълнии. Сън, в такава обстановка, ако на някой все пак му се отдаде, може би ще възпроизведе бойни действия с мощна артилерийска подготовка! И в такава нощ, ето ти и командира на частта, подполковник Лютия, някъде към 2 часа сутринта, пристига и с резкия си глас започва да дава нареждания за предислокация... Какво му става на този човек, разбирам че е правил нощна проверка на личния състав и установил, че част от него се е събрал в поликлиниката! Естествено, че след такава стрелба и организация, ще има много жертви! Но какво да правят младежите, нали е мирно време все пак, поканили са си някоя приятелка и са оформили така обичайният купон за младежи, вероятно мислейки си, че няма нищо по-хубаво от лошото време за това!
И естествената награда за това - два часа строева подготовка в ноща и под дъжда.
Приех дадената заповед, като веднага видях как съдбата ми се усмихва! :) Кимнах леко с глава на момчетата, които бяха около десетина на брой, да излезем навън. А Злият се качи в стаята си в щаба. Когато частта беше поверена под мое командване, попитах ги какво е станало и защо не са внимавали да не се стига до това положение, казах им да не се плашат какво ще последва, а само да маршируват и когато минаваха точно под прозорците на командира, единствено светещи в ноща, да набиват здраво крак и да отвръщат на поздрава ми с поздрав, завършващ на старшина школник! Такова въодушевление имаше сред тази здраво маршируваща бойна единица, че усетих духа на бългрският войн от Сливница, Одрин и Дойран, а падащите от време на време гръмотевици оставаха като фон на силата на поздравите, раздиращи ноща!
Освободили доста енергия през тази нощна офанзива, към 4 часа, токът спря, а дъжда премина в градушка.
През следващита дни, видях отношение от командира, подплатено с повече достойнство, въпреки ежедневната люта привкусица, която трябва да изпитват подчинените му, от неговият характер, който от своя страна беше подчинен на позицията, която заема.
Така в края на едно такова дежурство, на 25 Юни, пред стаята на дежурните в щаба, подполковника казва:
- Дайте книгата за сведение.
- Заповядайте г-н подполковник! – отвърнах, след като на момента го сторих.
- Отучихте ли се да се смеете, нали разбирате за какво става въпрос или аз не разбирам от гримаси?
- Разрешете да доложа г-н подполковник. Родил съм се усмихнат и това си е напълно естествено за мен. Като нещата ги приемам напълно сериозно!
- Лека служба и успех! – последва с олекнал глас...
- Благодаря и приятна почивка! – отвърнах аз.
Следващите дни във военният ми бележник написах, че вече враг номер едно е простотията преливаща в бруталност, невизирайки конкретна личност в живота около нас, защото тя се материализира, когато някой се допре до нея и сметне да я използва като средство за решаване на проблемите си. Противно на нея, усмивката се явява като неин провокатор и дразнител, водеща до олекване позициите й и чувство за присмиване.
А за мен остана чувството, че в мен живее Добрият войник, въпреки че някои успяха да разпознаят и този на Робокоп... :)
