Той ми заръчваше – хайде, ще се видим като се затопли, сякаш на мен ми е било студено, когато тогава идвах пеша до него... а самият той знаеше, че движението караше кръвта да кипи и да топли дори и през най-студените зимни дни!
Пролет е, а навън вече е бяло от цъфтящите дръвчета, каращи душата да плува в невероятно море от аромати, даващи нови сили и настроение! Бързо, веднага след първото позвъняване чух прещракване на ключовете и бодрото “Е-хо”, след отваряне на вратата и пъргавото слизане по стълбите, усмихнатото широко лице с искрящи закачливи очи и здравото ръкостискане, което те зарежда със сили, сравнимо само със силите на най-възвишените човешки добродетели! Естествено бях донесъл традиционните ябълки, които обичам, като знак на почит към постоянството, което намирах в него. Постоянство градено във времето от ценител на непреходното!
Пита ме, “Къде е новото колело?” – сякаш съм му казал от предишният път, че имам такова... а наистина имах, от почти два месеца, бяха ми подарили едни хора, на които оказвах съдействие по едни технически задачи. Казах му, че е вкъщи, а всъщност аз предпочитам моето любимо, старо колело, което отдавна непродават – Балканче :)
Оставих колелото на стълбите пред вратата на къщата и влизайки вътре усетих един от най-приятните аромати, останали в съзнанието ми, още от детството ми – този на стара селска къща, отпускаща и лекуваща енергиите на човешкото тяло, което не би могло да стори една съвременно построена обител! А кой би предположил, че обитателя й скоро беше навършил седемдесет и седем години? Като влизах през коридора с дървен под, честитих му с пожелание винаги да е така здрав, а той със закачлив тон каза – “Имал ли съм рожден ден?” - в неговият си стил. Естествено, как да му личат годините, като от него разбрах, колко е важна например глезенната става в тялото на човека, че от нейното състояние зависи цялата визия на човека, защото ако тя не е гъвкава и пружинираща, човек ходи сякаш е направен от дърво! И за нейното състояние, той отделя всеки ден, по един час да я раздвижва с упражнения. Наистина, уникално беше съвпадението на твърдението от резултата на опита, който имахме и двамата, независимо един от друг, когато му споменах един ден, когато пак бях при него, че полезен начин на предвижване е така известният принцип във военните тренировки – Марш на скок, при който има непрекъснато редуване от две трети от даден интервал бягане и една трета ходене, като в градски условия мерител за разстоянията на интервалите е разстоянието между уличните стълбове! Тогава, той спомена, че когато бил младеж се занимавал с многобой и за него непредставлявало проблем да прескочи с един скок нечия ограда, за да набере цветя на дама, която обожава, за да я впечатли. :) То и сега няма да му е трудно, но както казах, той е ценител на непреходното! При него се научих да хапвам деветдесет и девет процентов черен шоколад и знам, че това е друг способ, за прелъстяване на млади особи от нежният пол, вече в по-съвременни условия, когато градините от цветя са заменени с паркинги за леки автомобили... Но тайната, която е вътре в така известният натурален шоколад е в съставките на какаовото масло, полезни за организма. Така е, всяко нещо е от съществено значение, когато е намерило точното си място в ежедневието на човека.
Срещата неусетно преминава в подканяния – “Яж и ... говори” – този път, имаше гъсто сладко от круши и говорихме за съществените събития, с които съм имал възможността да се срещна от предишният път, та до сега: кой с какво ме е впечатлил, къде какви условия са създадени за живот и работа на хората, в кого съм бил влюбен и т.н. И от време на време, когато наближи седем часа – “Яж..., че ще излизаме” - като наближи, тогава се преоблича. Аз вече станал и почти до врата, ме пръсва с неговият парфюм, с който неминуемо ме кара след това да мина през централните софийски улици и да споделя с всички, цялото вдъхновение получено от миговете на моето гостуване при него... Сигурно е, че и той споделя същото, като казва нещо от рода на – “Изтребителче си” – държейки да нося винаги високо вдигната яката на една много елегантна дреха, която ми подари в началото на есента на миналата година!
И така стискайки си ръцете, като си пожелаем – “До скоро” - се понасям към един по-добър свят, независимо, че си остава същият, както е бил до преди един час, когато е било началото на нашата среща!
Естествено, че небързам, не само да не се изчерпа аромата от парфюма на ревера ми, всъщност дрехата си остава винаги с този съблазняващ женските фантазии аромат, а да имам възможността да съхраня по-дълго време усещането, от излъчването споделено по време на нашата среща.
Така, небето на хоризонта оранжавееше и оформяше светло розови облачета, когато се влях в централните софийски улици с ритмично каране на машина, издаваща звуци на добре настроен швейцарски часовник. Като в същото темпо, забелязах че светофарите непрекъснато даваха зелена светлина в направлението, в което бях поел. Сигурно това е своеобразно доказателство на житейската мъдрост за щастието, че то не е крайна спирка, а начин на пътуване! Витошка отмина и на хоризонта се показаха милите родни склонове на планината - нейна кръстница, по която не вървят пеша хора, които традиционно обичат на вървят по магазините на кръщелницата й. Посока, показваща къде е моят дом. Необръщах внимание на трафика, който вече традиционно не се вълнува от световната икономическа криза, защото несамо калоричното сладко говореше в този момент, в мен...
И ето ти, точно преминах светофара на кръстовището, като влязох в уличката за тролейбуси и пред мен изкочи, в същото направление, колоездач. Момче с маутинбайк и остана да кара със скорост, с която спираше моят ритъм. Познавам механиката на този модел велосипеди, защото предишната година карах такъв, преди да го откраднат – но това е друга тема, касаеща престъпността, която всички ние търпим... но тя неможе да открадне желанието ми за мобилност, което се олицетворява във вида на моето Балканче - в парковете, малките деца се чудят какво е това, с толкова малки колела! :) - А това е моето Ферари! Заради голямата динамика, свързана с цялостната си конструкция, типично създадена за градски условия на предвижване. Бързо достигаща висока скорост и бързо спиране, благодарение на по-малките усилия на големи групи мускули, тези на краката... и за да не прозвучи като една закъсняла за времето си реклама, ще опиша последвалите събития, възможно най-изчерпателно, но без смисъла на полицейско дознание.
Младежа имаше раничка на гърба и изглежда се връщаше или от тренировки или от училище или от среща с приятели. Желанието ми беше да поддържам темпото, което следвах, затова леко ускорих и след като преминах внимателно пресичащата улица, край тролейбусната спирка го изпреварих, след като на младежа му се налагаше да сменя скорости в предавката. Интересно, след около сто и петдесет метра го видях отново да минава покрай мен и този път наистина беше на висока предавка, неговата скоростна система. В този момент, знаех че усилията, които упражнява много бързо щяха да го доведат до изчерпване на силите и до сковаване на краката му и запазих темпото, с което карах до този момент. Предстоеше ляв завой на кръстопътя, който следваше и моят приятел го взе, сякаш е на състезание с формула едно, косо и остро атакуване на завоя, с цел запазване на по-добрата позиция, като хубавото за него беше, че успя да даде сигнал за завой, както е според правилата с лявата си ръка. Но дали водачите на идващите автомобили бяха удовлетворени от подобна рискована маневра? Аз търпеливо се движех в дясно, дадох сигнал за завой на ляво с ръката си, защото кръстопътя беше У-образен и с предимство в нашето направление, като знаех, че следва нова спирка, нова смяна на скоростите, защото бързите предавки изцеждат бързо силите на неподготвените. В това бях сигурен, защото младежа беше се изправил на велосипеда си и разчиташе и на тежеста на тялото си, за да упражнява по-силен натиск върху педалите си. Така и стана, аз леко ускорих и преминах покрай амбицираният младеж, като въобще небях променил нищо в начина на карането си. Само гледах напред, предстоящият светофар, как отиваше да светне червено и как се подреждат автомобилите; а на зад поглеждах дискретно в огледалцето за задно виждане, за разлика от приятелят, който често поглеждаше през рамото си, издавайки своята припряност.
Спрях на светофара. Чаках пет... десет секунди. До мен колите чакат. Изведнъж, пред мен на два три метра се появява младеж, на маутинбайк, с раничка на гърба, с маневра най-отляво, в стила на баровците трупащи състоянието си, чрез нарушаване на обществените закони.
Няма какво да му показвам повече си мислех, защото моята уличка предстоеше, точно след светофара и това, което видя беше достатъчно. Ако дома ми беше точно в полите на планината, тогава вероятно може би щях да съм с друг велосипед, съобразно преминаваният релеф и който младежа би “уважил” повече. Видях как той се изстреля, като подгонено куче от страха си, доказвайки състоянието си с моментният старт, едвам изчакал жълтата светлина, предхождаща тази за потегляне. Издайническият поглед се стрелна през рамото му назад, който последва в мига, когато завих пред нас.
Може някой да е виждал моето Балканче, но да не го е запомнил, защото както казват в една мъдрост – “Добрият кон и под съдран чул си личи”.
Така и в моят случай, само коня си личи…
Няма коментари:
Публикуване на коментар