Това малко и като нашега го казвам, тъй като упоритостта и последователността са хубави качества, които водят неминуемо до успех!
За Теб, наистина можеш да имаш шанса и от едно писмо да се явиш на кастинг... но това което става в реалността, изглежда е най-правилното нещо. Казват, че е имало доста заявки от братя и сестри, както и от всевъзможни професии и дейности, дори и свещенници!
Изглежда предизвикателството да се озовеш на пустинен остров, в наши дни, е доста необичайно, с оглед на пренаселването на планетата, развитието на технологиите и наличието на свръх-богати хора, купуващи дори и новообразуваните острови от вулканичната дейност в океана ...
Та какво остава в наши дни, да бъдем откриватели и покорители на нещо ново и трудно постижимо за повечето хора - Да отидем сред Природата, там, откъдето жилищата ни изглеждат като неподредени разпръснати в ниското, бели и сиви кутийки...
Така и моят Сървайвър започна слънчево и обещаващо, както обикновено е в началото на Май! В началото на пътя ми, срещнах една костенурка - беше се скрила под един нисък клон, стигащ почти до земята! А деня беше наистина по-топъл за пролетен ден, като този! По-късно установих, че за времето прекарано в планината, съм изпил само 4 литра и половина вода, а за целия ден, сигурно ми се събират към 6 литра течности...
Пътят в началото вървеше по познатите ми пътеки, които са от летния ми маршрут на изкачване - предимно по Северозападния и Северния склон на Витоша. Там, рядко се случва в по-ниската част, да има големи пасажи, върху които да не пада дебелата сянка на вековни борове и дървета! Тук там, по пътя има и чешмички, с вода, която някога пиехме в София и неможеше да се напием от нея! Това е най-меката и пивка вода в целия свят!
Така за около 2 часа и половина, с добро темпо, се стига до първия извор, за жива вода, казвам така, не само защото водата е лековита, а дори само поради факта, че си стигнал дотам, значи си се излекувал, от каквото и да било там, социално заболяване... Социално, защото повечето болести имат социален произход! Обикновено, зимния ми маршрут стига до там, но през лятото, условията са други - денят е доста по дълъг, пътят е по-лесно проходим, въпреки че през сухия период се оголват доста от камъните, формирали някогашния облик на планински пътеки, които сега приличат доста на разорана каменна нива!
И така, за тридест минути по-нагоре, се изоставя гористата част на планината и се озоваваш на височина, където спокойно са се развили ниски, суб-арктически храсти. Те са меки, дори можеш да ходиш върху тях. Каменния рид е първата издадена част, която се вижда от цяла София, а от там се вижда цялото Софийско поле, просто да не предположиш, кой кого вижда най-добре! Там върха е оформен от някогашната вулканична дейност на планината.
Следва един поглед на Югоизток, за да установиш, че ... от Черни връх, по-високо нема! :-) А до там се разкрива една величествена гледка на седловината, която ги свързва помежду си! Спускането в нея, е като да ходиш в далечните американски прерии, слънцето пече, а вятъра непрекъснато създава топлинен баланс на тялото. А мислите са далеч, над делничното обикновено битуване. Града остава скрит, там някъде долу. А Ти гледаш горе. От няколко години, винаги съм мислел и подреждал разходките в планината, да ме доведат някой ден, да изкача самостоятелно Черни връх, с преход от Княжево. Това е една от най-култовите изходни точки за отиване в планината (там има минерална вода). Повечато хора, обикновено ползват двата лифта, които ги докарват почти до самия връх, но за мен не е важно да получиш, както се казва, десерта на готово. Едно такова изкачване към върха с лифт, е около час, от мястото където свършва лифта и седловината. Нагоре можеш да видиш глетчерите, които топейки се, дават материал на вододайната зона, която се намира в т.н. резерват торфено бранище!
Така се озовах и аз пред предизвикателството да отида на Черни връх, от долу изглежда лесна постижима цел, но всеки връх си има темпото на изкачване. Това беше второто ми изкачване, но първото със самостоятелен преход.
И представи си, (дори в този късен час - беше 18:55) имаше един Свежар, който изникна от някъде и ме изпревари с 30 метра от върха!!! Беше само с една тояшка и крачеше доста бодро, държеше си дрехата в ръка и така ме задмина, че и да исках да бъда пръв, просто краката ми се огъваха! След темпото, поддържано от 4 часа и половина и тежеста на чанта, пълна преди всичко с вода, когато стигнах върха видях, че той само седеше на една пейка, а аз седнах на друга и си извадих вечерята, на която присъстваха в далечината Рила и Пирина със снежните си шапки! Можеше и морето да се види, но то беше забулено в далечните кълбовидни облачета...
Все пак трябваше да се бърза, защото въпреки че в планините се стъмва по-късно, трябва по-скоро да се излезе на познат и сравнително лесен път за предвижване, дори и натъмно, ако се наложи. А тук беше и другата част от предизвикателния план, който стоеше пред мен, от както бях тръгнал на разходки из Витоша - да сляза през южния склон на Черни връх... Това е като да се загубиш от взора на цивилизацията!
Така си беше наистина... слънцето грееше право в очите ми, наоколо само водни потоци от топящите се глетчери, следваш сухите израстъци от тревни бобуни или тук там някой масивен камък. А когато ходиш върху сняг, стъпваш бързо и внимателно, за да не ти пропадне крака в някоя подснежна рекичка!
Сух няма как да излезеш от такова начинание, то се знае! Но удоволствието, че си го предприел и трябва да го извървиш, в съчетание с цялата хармония на гледката, която се разкрива, те кара да разбереш, защо живееш!
Така, сменяйки фронта на предвижване, виждаш седловината как има тройно измерение... Постепенно виждаш планината от Юг и всичките й особености като малък макет, напримар телевизионната кула на Копитото (170 м висока) стои в ниското като изправена кърфичка. А в по-близък план, се вижда ски-влека на т.н. местност Конярника. По-надолу, след известен брой неизвестни за мен пътеки стигнах до хижа Кумата - една от доста добре закътаните в района! От там по път, се стига до три хижи, които на картата която имах бяха възлови в маршрута, който имах да следвам - а в този момент, вече се усещаше наближаващия здрач... Оказа се, че в този ден, след прекараните няколко часа преди потеглянето в уващаване на сестра ми, да ми даде нейният телефон, който има камера, съм пропуснал да взема фара от велосипеда ми, който е с акумулаторни батерии, свети доста добре и винаги съм го носил с мен.
Точно бях стигнал въпросните три хижи, когато видях надпис "->Зло Куче", проследих размера на къщичката, който беше учудващо голям и чух изнизване на верига, естествено че побягнах назад, защото не се знае, колко дълга са я пуснали стопаните ... Звяра наистина беше доста едър и негостоприемен! А това ме накара да се върна малко, да извадя картата отново и под светлината на вече угасващия ден, да проверя има ли обходен маршрут... трябваше да прекося зоната на хижите и да намеря пътеката, която в тъмнината трудно бих я открил. Не исках да се връщам назад, по пътя, тъй като комплексно погледнато е равносилно на загубена кауза. Тръгнах напред, с обходно движение под взора на звяра, но обонянието му, не го е излъга и доста време мина, докато заглъхне бурния му лай и дрънчене на верига, сякаш го водят на заколение!
А моето тепърва предстоеше, защото ако незнаеш какво точно представлява Морена, то това е точно основната причина да се нарекат преди доста години, в зората на моето детство, единствената и неповторима тогава вафла... Пред мен стоеше реката с каменни потоци! Това са геоложки образувания, единственни по рода си на балканския полуостров, получени най-вероятно след активна вулканична дейност съчетана с охлаждащия ефект на голямото количество вода в планината. Така са възникнали каменни овали с доста голям толеранс на изменение на техните размери.
В началото вървенето по тази каменна река, която води към Златните мостове, ... щях да кажа Златните пясъци ;-) но това е друга тема, за друг сезон, беше благоприятно, поради открития небосвод и по-лесно различимите места за стъпване и маневриране и сравнително по малките каменни маси за преодоляване! Но след около десетина минути вървене като коза от камък на камък, първия пасаж премина... влезнах в гора, осеяна с трупите на повалени от годините дървета. Небързах за никъде, но адреанелина не ме оставяше да спра, в гората вървях леко наведен и внимавах някой клон да не влезе право в окото ми! Преди това си спомних, как преди година и нещо, една наша съседка, беше вървяла така между дърветата и въпреки, че е било светло през деня, така беше паднала, че шест месеца ходеше с патерици, след счупване и операция с пирони. Спомних си и евентулно счупване на ключици, за което при възрастни хора, дори сменят ставата с изкуствена...
Ето и ново съприкосновение с каменната река, тези огромни фъстъци, няма как да ги изкачиш, защото ми се искаше да отида от другата страна, където може би щях да намеря по-удобна пътека. Идваха камъни, на които сядах, за да мога да стъпя внимателно на следващия под него. Така неможеше да се върви дори и с нормално темпо, трябваше да изляза и да вървя през гората, непрогледната гора. Всяко по-бяло очертание даваше надеждата, че виждам път или пътека поне, около мен се носи монотонния хор на речното течение, отдясно и от ляво. Интересно, от лявата страна наистина ли имаше река? Трябва да видя на картата. Но след броени мигове, хоп и изкочих на кръстопът, оказа се че пред мен е дошла буйна река. На момента, успях да се прекръстя с лявата си ръка, защото в другата вече държах една сревнително къса, чепата сопа, както в древността човека е ходил на лов и да благодаря на ангела ми, хранител!
Минах моста, който издържаше напора на пълноводието и пътя надолу ми се видя доста бърз, предвид следваното до преди този момент темпо и особености на прехода! Следваха тук там стъпала от сълби, на които на моменти краката ми потъваха, поради изровената земя под тях и поради тъмнината пречеща да преценя пространството. Тази пътека, не след дълго излезе на завоя на път. Път познат, от детството ми, когато отивахме на Златните мостове с автобус. Колко е голямо разстоянието във времето и размерите за представите на такива познати картини. Някога ако са били далечни и непонятни, а сега мили и любими!
Естествено, че в 21:42 няма никой да се разхожда наоколо, освен един ГоРСКи ПъТНиК ;-) Идваше кола, аз естествено седнах на една пейка, зад едно дърво и пих вода. Неисках някой да открадне и момент от моята хармония с природата!
Грееха звездици, нямаше луна, а Венера ми светеше влюбено от Югозапад. Предстоеше Тихия кът! Пътят, който дори със затворени очи, щеше да ме заведе у дома. Но аз гледах, със сетивата на цялото си тяло, защото в тази непрогледна тъмнина се изострят всички останали сетива в човека. Вървях и тичах, не беше някой спринт, тъй като с краката си опипвах всяка характерна повърхност, където стъпвах. Тази увереност идваше от здравината, с която бях вързал връзките на високите ми обувки - тип, строителни пионерки! Безбройното ми минаване от там, сякаш интуитивно беше запечатало в паметта ми всеки камък или неравност. И ето, че неусетно пред мен се чу лай. Онзи познат, когато друг път като минавам и му светя с фенер, а той се скъсва от лай, но не посмява да припари... Това е поредния негостоприемен стопанин на приближаваща хижа.
Вече е ясно, че пътя на зад е загубена кауза, но не би трябвало поредния звяр да се оказва съществен повод за промяна на маршрута на мислещо и разумно същество. Ето, че този път изследователската същност на мислещата природа ме отведе в най-приказната част на планината или поне в момента, когато се озовах! В търсене на заобиколен път, тогава свих в ляво. Този път, наистина беше път като път, но натам никога до тогава не съм ходил, само съм виждал от време на време, хора да отиват натам и понякога някоя кола... Мислех от там да изляза на центалния път и по-надолу да вляза в познатата пътека, когато изведнъж стигнах до внушителните контури на къща, като от народните приказки и никакъв път по-нататък! Само наблизо, между дървета проблясваха езиците на добре поддържан огън и си помислих ... - Каква Приказка! - В каква приказка участвам?! Можеше да отида при огнярите и да ги питам! :-)
Оказа се, че трябва пак да предприема обходни действия спрямо негостоприемния звяр.
Поне след като се е налаял на воля, се е прибрал в къщурката си и под прикритието освен на ноща и под звуците на течащите пролетни потоци вода, да продължа по познатия ми път. За всеки случай, си обух и дългия панталон от анцуга, който носих - за всеки случай. Не се знаеше, дали и каква битка може да предстои, пък така и багажа ми ставаше по-лек. Речено сторено!
Бързах, за да хвана последния трамвай... изглежда картините, които съм видял и запечатал в съзнанието си през деня, са осветлявали пътя пред мен, през непрогледната нощ!
Естествено и това, което исках да Ти разкажа, магията на Май!
Няма коментари:
Публикуване на коментар