Радетели за по-добър живот в Трънско

В днешно време има ли в Трънско радетели за по-добър живот?

Или от малцината, които са останали от едно време, не сколасват да стопанишат и на половина от разрушеното и изоставено в древните земи на Трънско, където са обитавали от хилядолетия хора.

Да, след всяка епоха на измамно величие идва и разруха, която трябва да причини преосмисляне на ценностите, върху които се опира и крепи обществото – но до колко зависи то от отделните личности като основна негова съставна част е показател за монолитността му и справедливостта на принципите на функциониране в него. Здраво и монолитно ще е то не само в здравословен аспект, но и в силата на духа, която да се проявява в колективен план.
А справедливостта поставя всекиго на мястото му.

И стигаме до нагледното - да търсим под дърво и камък къде са съвременните радетели за по-добър живот в Трънско!

Ясно е, че не искат да има нов Ботев и Левски, но къде се спотайват останалите, които с широка отговорност пред обществото ще застанат да намерят решение на проблемите, които го мъчат?

Като ги няма Ботев и Левски в сърцето на човека, сякаш хората са оперирани от природното чувство за справедливост и са осъдени до живот на конформизъм и подчинение спрямо заобикалящата ни действителност. Всеки тича в добре отъпканата си пътека на лично и семейно оцеляване и благоденствие респективно – кой, както може и до там.

Но къде са тези радетели за по-добър обществен живот и ще застанат пред обществото – да се видят очите на всеки с всеки, да се разберат това общество от какво има нужда да живее или ако няма да го бъде, да не се показват и то ще продължава да си тъне сред разрухата на завещаното от стари времена.

Десет години е половин човешко поколение, а за двадесет се създава цял човек, който да бъде полезен за обществото. Да започнем от там грижата за консолидиране на това общество – основната градивна единица – човека. Ако няма хора, всичко останало губи смисъл – идват чужди интереси и разкъсват като див звяр всичко що нашите деди са градили и съхранявали с кръв и пот на чело!

Грижата за отделният човек трябва да се основава на простия основен принцип да се разграничава кое е необходимост и кое прищявка. Всяка задача и предприемаческа дейност има в себе си два елемента – необходимост и достатъчност.
Затова всеки дръзнал да стори нещо полезно в обществен план трябва да си дава сметка за тези две категории средства, които трябва да реши как да ги осигури.
И не да се опитват зад привидно необходими за обществото дейности и услуги, да прокарват реализацията на личните амбиции и стремежи, защото отсъствието от срещата на очите в публичното пространство е показател именно за такива настроения, присъщи на псевдорадетелите за по-добър обществен живот.

А те трябва да се питат вътрешно:

- Къде си, вярна ти любов народна... и не да чакат в ответ покорство и одобрение, а напротив – да търсят това, което не е наред и да го казват с пълен глас, без страх от това, че нечии интерес ще бъде засегнат или застрашен. Това ще е показател, че обществото ни е живо и справедливо действащо.

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!

"В механата" Христо Ботев

Трънско на две скорости

Това е по отношение на необходимостта от промяна на местния манталитет - все пак сме част от една по-голяма общност - Европейския съюз! И този манталитет трябва да се развива, а не да се ограничава и дискриминира.

Този проблем крие първопричината за своето съществуване от доста назад преизпълнили плана петилетки, когато едни хора са показвали къде точно се намира светлото бъдеще на общото добруване. А останалите от това общо пространство, не са имали правото или възможността да изрекат на глас в това пространство, какво не е наред, според тяхната субективна позиция. Естествено е властвал повсеместния принцип:

- Който не е с нас, е против нас!

Това е залегнало и в съвременния местен манталитет на трънското общество:

- Едните да си „гледат работата“, а други да им „решават проблемите“,

иначе казано „Власт без хора“, а сред хората да няма инициатива да решават проблемите си на принципна основа и всеки от тях да търси самостоятелно път за оцеляването си – духовно и физическо.

Това делене в манталитета на местното общество е използвано и сега в наши дни от политическата система на страната, като налага чувството за „партийна принадлежност“. По този начин това общество става слуга на групови интереси и то най-честно външни по отношение на региона, вместо да бъде господар в местното самоуправление.
Това се описва и от познатото отколешно правило „Разделяй и владей“, което се наблюдава и във физиката на термодинамичните системи:

- Когато на една среда (флуид) поляризираш съставящите я частици, то тя остава външно електронеутрална и пасивна, като се намалява средното разстояние на свободен пробег на отделните частици.

Затова не могат да се намерят хора, които да са видими пред обществото, че от тях идва инициативата за осъществяването на общополезни дейности. Иначе там, който е намерил с какво да се занимава, върши си своята работа на завет и от време на време пуска „рекламни позиви“ за насърчаване на оборота му.

А в оборота на глобалните процеси вече е дошъл и най-съществения момент – евровота за това кой ще влезне и с какви намерения и възможности – там, от където зависи и нашето бъдеще – дали съдбата ни ще е в нашите ръце или в тези на някой друг, който ще мисли единствено за реализирането на своите амбиции и интереси.

Заради движението на „две скорости“ в Трънско никой няма да чуе в публичното пространство на местната общественост - защо и как да направи своят избор - сега и то именно, за да си остане тя на две скорости.

Но дори и изолиран трънчанина може да мисли, защото свободният по дух не може да бъде роб.
Хората имат право да се сдружават и да спазват общи правила, но когато няма такива, обществото се разпада.

И се появяват двете скорости...

Едната за тези, които могат но не искат и другата за тези, които искат да запазят достойнството си, но не могат да сторят нищо по въпроса и затова мълчат и не предприемат нищо в публичното пространство.

Трънско след референдума от 11.юни.2017 г.

Що е референдум и от кого и как се прави – той ли ще промени реално нещата или хората свързани с този край ще сторят нещо?

Не е коректно да се съпоставя това, което не е направено след събитието наречено Референдум, провел се през месец юни на 2017 г. в община Трън, с това, което не е направено преди него – то си остава все ненаправено! Но най-доброто нещо, което произтече от това ненаправено е, че няма да има минна дейност на територията на общината, от където да се отрови естествената среда за здравословен живот, както на хората, така и на животинската и растителната част от заобикалящата ни природа! Такова бездействие е в огромна степен по-предпочитано, от каквото и да било действие в обратната посока, което би довело до загуба на равновесието в заобикалящата ни екосистема, от което в крайна сметка бихме пострадали по ефекта на доминото и с експоненциално нарастваща тежест при всяко следващо сгромолясващо се звено от веригата му, докато последното се стовари много по-бързо от очаквано планираното във всякакви ОВОСВ (оценки на въздействието върху околната среда и водите) доклади, върху нас самите!

Спокойни, че няма да има действие в обратната посока на желаното от обществото, всеки постигнат резултат в градивен план е огромно постижение, именно по математическата зависимост, че едно число съотнесено към нула, дава безкрайност. Затова, коректно е сравняването като резултат на това, което е постигнато след референдума да става с това, което не е направено преди него, т.е. трябва да отчетем наличието на промяна след самото събитие наречено Референдум.

Как и кой може да забележи тези промени? – Тези, които искат и могат.

А тези, които не могат е ясно – ако искат и не могат да отчетат промените в обстоятелствата след Референдума са все пак по-добронамерени от тези, които не искат, но не могат да ги отчетат, тъй като некомпетентния критик е най-удобен да зловреди в обществен план. Но да не бъдем толкова укорителни към последните, защото групата, които могат да оценят, но не искат да изложат пред обществеността последващите промени са най-коварните спрямо нея, защото имат лични амбиции да внесат промени, за които да не бъде своевременно запознато обществото, в смисъл промените трябва да се осъществят според тях така, че обществото да бъде поставено пред свършен факт. Тази група е най-опасната, защото под нейното въздействие може да се окажат и членовете на двете предходни групи хора. А тези, които виждат промените и искат да споделят пред обществеността – само тях то може да ги оцени по достойнство. И така имаме:

- Нов кмет, нов главен архитект, нов директор на историческия музей.

- Имаме местни медии, които основно отразяват битовизми, случващи се на местна територия.

- Имаме социални групи във виртуалното пространство на интернет от хора свързани с Трънския край, които увеличиха на половина своя състав след Референдума.

- Имаме приет общ устройствен план за развитие на общината.

- Имаме стратегия за развитие на общината, подкрепена с осъвременени редица наредби за управлението на отделни дейности и процеси в общината.

Но отстрани погледнато, някой ще каже: „Пременил се Илия и като се погледнал, пак си е тия“.

От къде се почва в тази необятна тема? Някои хора казваха, че не му е времето да се говори отново толкова скоро по този въпрос „Трънско след референдума“ – само година и половина след провеждането му знаейки, че отделна личност, в този сравнително кратък интервал от време, изминал от тогава – какво може да промени съществено, че да се забелязва и откроява на фона на предходното бездействие и свободно падане на икономическия статус на района!?

Че някой като си мисли, че като Наполеон ще дойде и ще направи промяната от веднъж със своята принципност и авторитет?
То революциите стават не толкова заради това, че има кой да ги обяви, колкото най-вече заради условията и обстоятелствата довели до този факт, като необходимост за случването й.

Референдума беше ясен и силен зов в публичното пространство за необходимостта от промяна в принципите на местното управление, защото много от жизнените икономически функции на региона, са сведени до биологичния минимум на поддържането му, за да не бъде слята и без това тази голяма по територия община с административната структура на съседен район, където и без друго бяха пробили и властваха олигархичните интереси за източване на природните подземни богатства.

Не, че си нямаме местни феодали, които да определят принципите на вътрешния ред на осъществяване на местни интереси, но до последно таяха пред обществото да не бъде чута тяхната нагласа на висок глас - каква е, поради пресмятане какво ще спечелят или загубят от заемането на твърда позиция по отношение на една такава бъдеща промяна.

Такава промяна е заложена и в общия устройствен план на общината. Там чакат и „спят“ все още инвестиционни намерения, за които никоя медия до сега не се е събудила да погледне и да постави пред обществото за обсъждане какво предстои в бъдещ момент от време, ако се задейства всяко едно от тях.

Затова казвам – да, трябва да се говори непрекъснато по важните въпроси, касаещи обществения интерес, не само бизнес интересите на отделни личности и бизнес групировки в общественото пространство, а дори да има перманентно провеждащи се допитвания до гражданите свързани с този край. Но за съжаление ролята, която са си отредили тези хора, за мнозинството от тях е достойна за съжаление и съчувствие, защото вместо да държат в здрав юмрук изхода не само на своята съдба и тази на своето семейство и общество, а те са се оставили да треперят от страх да не кажат нещо или да не сторят друго, с което да не загубят работата си и отношението на благоволение и снизхождение от други лица към тях, които са застанали на привидно по-високо място в местната йерархия на влияние в обществено икономическо измерение на обстоятелствата.

Темата референдум не трябва да е табу или забранена тема за разговор, а напротив трябва да се говори всеки ден – трябва непрекъснато да се говори за промяната, която е необходима, хората да се почувстват свободни в това да знаят, че с ежедневните си действия, колкото и незначителни на пръв поглед да изглеждат, че допринасят с тях към съвкупното благоденствие на обществото. Затова приноса на личности свързани с Трънския край, но живеещи по една или друга причина в друго населено място или територия е съществен, защото дават гледна точка като визия по-различна от тази - наблюдаваща местната действителност и така се дават идеи за тласък на развитие.

По този начин, към момента има интерес за отглеждане на зеленчукови и овощни насаждения, билки, изграждане на развъдници за риба.

Като за нас е необходимо да съхраним това, което имаме – самобитния и непреходен вид на родния ни край – старите къщи тип - плетарки с аромата на вечността, който издават с излъчването си. По този начин ще привлечем и трайно ще задържим интереса на външния свят да се докосва до първоизвора на редица нравствени и духовни ценности, които в съвременния градски начин на живот са девалвирали своята стойност, като например следното:
- хората някога в Трънско са взимали своя семеен партньор в живота от сравнително близко населено място, според тогавашните средства за предвижване, и така хората са съхранили, както тези нравствени и духовни ценности, така и себе си. Те казват: „Само на душманин ще е много!“ – и раздават от себе си безкрай!

Най-бавно и трудно се променя съзнанието.

Който е бил лъжец преди, си остава лъжец и след това;
който е бил крадец, също си остава и след това такъв;
който е бил честен и отговорен пред обществото, ще бъде такъв винаги след това.

МАГИЯТА НА МАЙ

Виж, за Сървайвър се търсят напористи хора и с огромно желание да отидат, така че да не гледат да се отърват лесно, когато трябва да ядат разни насекоми, червеи или влечуги ...
Това малко и като нашега го казвам, тъй като упоритостта и последователността са хубави качества, които водят неминуемо до успех!
За Теб, наистина можеш да имаш шанса и от едно писмо да се явиш на кастинг... но това което става в реалността, изглежда е най-правилното нещо. Казват, че е имало доста заявки от братя и сестри, както и от всевъзможни професии и дейности, дори и свещенници!
Изглежда предизвикателството да се озовеш на пустинен остров, в наши дни, е доста необичайно, с оглед на пренаселването на планетата, развитието на технологиите и наличието на свръх-богати хора, купуващи дори и новообразуваните острови от вулканичната дейност в океана ...

Та какво остава в наши дни, да бъдем откриватели и покорители на нещо ново и трудно постижимо за повечето хора - Да отидем сред Природата, там, откъдето жилищата ни изглеждат като неподредени разпръснати в ниското, бели и сиви кутийки...
Така и моят Сървайвър започна слънчево и обещаващо, както обикновено е в началото на Май! В началото на пътя ми, срещнах една костенурка - беше се скрила под един нисък клон, стигащ почти до земята! А деня беше наистина по-топъл за пролетен ден, като този! По-късно установих, че за времето прекарано в планината, съм изпил само 4 литра и половина вода, а за целия ден, сигурно ми се събират към 6 литра течности...
Пътят в началото вървеше по познатите ми пътеки, които са от летния ми маршрут на изкачване - предимно по Северозападния и Северния склон на Витоша. Там, рядко се случва в по-ниската част, да има големи пасажи, върху които да не пада дебелата сянка на вековни борове и дървета! Тук там, по пътя има и чешмички, с вода, която някога пиехме в София и неможеше да се напием от нея! Това е най-меката и пивка вода в целия свят!
Така за около 2 часа и половина, с добро темпо, се стига до първия извор, за жива вода, казвам така, не само защото водата е лековита, а дори само поради факта, че си стигнал дотам, значи си се излекувал, от каквото и да било там, социално заболяване... Социално, защото повечето болести имат социален произход! Обикновено, зимния ми маршрут стига до там, но през лятото, условията са други - денят е доста по дълъг, пътят е по-лесно проходим, въпреки че през сухия период се оголват доста от камъните, формирали някогашния облик на планински пътеки, които сега приличат доста на разорана каменна нива!
И така, за тридест минути по-нагоре, се изоставя гористата част на планината и се озоваваш на височина, където спокойно са се развили ниски, суб-арктически храсти. Те са меки, дори можеш да ходиш върху тях. Каменния рид е първата издадена част, която се вижда от цяла София, а от там се вижда цялото Софийско поле, просто да не предположиш, кой кого вижда най-добре! Там върха е оформен от някогашната вулканична дейност на планината.
Следва един поглед на Югоизток, за да установиш, че ... от Черни връх, по-високо нема! :-) А до там се разкрива една величествена гледка на седловината, която ги свързва помежду си! Спускането в нея, е като да ходиш в далечните американски прерии, слънцето пече, а вятъра непрекъснато създава топлинен баланс на тялото. А мислите са далеч, над делничното обикновено битуване. Града остава скрит, там някъде долу. А Ти гледаш горе. От няколко години, винаги съм мислел и подреждал разходките в планината, да ме доведат някой ден, да изкача самостоятелно Черни връх, с преход от Княжево. Това е една от най-култовите изходни точки за отиване в планината (там има минерална вода). Повечато хора, обикновено ползват двата лифта, които ги докарват почти до самия връх, но за мен не е важно да получиш, както се казва, десерта на готово. Едно такова изкачване към върха с лифт, е около час, от мястото където свършва лифта и седловината. Нагоре можеш да видиш глетчерите, които топейки се, дават материал на вододайната зона, която се намира в т.н. резерват торфено бранище!
Така се озовах и аз пред предизвикателството да отида на Черни връх, от долу изглежда лесна постижима цел, но всеки връх си има темпото на изкачване. Това беше второто ми изкачване, но първото със самостоятелен преход.
И представи си, (дори в този късен час - беше 18:55) имаше един Свежар, който изникна от някъде и ме изпревари с 30 метра от върха!!! Беше само с една тояшка и крачеше доста бодро, държеше си дрехата в ръка и така ме задмина, че и да исках да бъда пръв, просто краката ми се огъваха! След темпото, поддържано от 4 часа и половина и тежеста на чанта, пълна преди всичко с вода, когато стигнах върха видях, че той само седеше на една пейка, а аз седнах на друга и си извадих вечерята, на която присъстваха в далечината Рила и Пирина със снежните си шапки! Можеше и морето да се види, но то беше забулено в далечните кълбовидни облачета...
Все пак трябваше да се бърза, защото въпреки че в планините се стъмва по-късно, трябва по-скоро да се излезе на познат и сравнително лесен път за предвижване, дори и натъмно, ако се наложи. А тук беше и другата част от предизвикателния план, който стоеше пред мен, от както бях тръгнал на разходки из Витоша - да сляза през южния склон на Черни връх... Това е като да се загубиш от взора на цивилизацията!
Така си беше наистина... слънцето грееше право в очите ми, наоколо само водни потоци от топящите се глетчери, следваш сухите израстъци от тревни бобуни или тук там някой масивен камък. А когато ходиш върху сняг, стъпваш бързо и внимателно, за да не ти пропадне крака в някоя подснежна рекичка!
Сух няма как да излезеш от такова начинание, то се знае! Но удоволствието, че си го предприел и трябва да го извървиш, в съчетание с цялата хармония на гледката, която се разкрива, те кара да разбереш, защо живееш!
Така, сменяйки фронта на предвижване, виждаш седловината как има тройно измерение... Постепенно виждаш планината от Юг и всичките й особености като малък макет, напримар телевизионната кула на Копитото (170 м висока) стои в ниското като изправена кърфичка. А в по-близък план, се вижда ски-влека на т.н. местност Конярника. По-надолу, след известен брой неизвестни за мен пътеки стигнах до хижа Кумата - една от доста добре закътаните в района! От там по път, се стига до три хижи, които на картата която имах бяха възлови в маршрута, който имах да следвам - а в този момент, вече се усещаше наближаващия здрач... Оказа се, че в този ден, след прекараните няколко часа преди потеглянето в уващаване на сестра ми, да ми даде нейният телефон, който има камера, съм пропуснал да взема фара от велосипеда ми, който е с акумулаторни батерии, свети доста добре и винаги съм го носил с мен.

Точно бях стигнал въпросните три хижи, когато видях надпис "->Зло Куче", проследих размера на къщичката, който беше учудващо голям и чух изнизване на верига, естествено че побягнах назад, защото не се знае, колко дълга са я пуснали стопаните ... Звяра наистина беше доста едър и негостоприемен! А това ме накара да се върна малко, да извадя картата отново и под светлината на вече угасващия ден, да проверя има ли обходен маршрут... трябваше да прекося зоната на хижите и да намеря пътеката, която в тъмнината трудно бих я открил. Не исках да се връщам назад, по пътя, тъй като комплексно погледнато е равносилно на загубена кауза. Тръгнах напред, с обходно движение под взора на звяра, но обонянието му, не го е излъга и доста време мина, докато заглъхне бурния му лай и дрънчене на верига, сякаш го водят на заколение!
А моето тепърва предстоеше, защото ако незнаеш какво точно представлява Морена, то това е точно основната причина да се нарекат преди доста години, в зората на моето детство, единствената и неповторима тогава вафла... Пред мен стоеше реката с каменни потоци! Това са геоложки образувания, единственни по рода си на балканския полуостров, получени най-вероятно след активна вулканична дейност съчетана с охлаждащия ефект на голямото количество вода в планината. Така са възникнали каменни овали с доста голям толеранс на изменение на техните размери.
В началото вървенето по тази каменна река, която води към Златните мостове, ... щях да кажа Златните пясъци ;-) но това е друга тема, за друг сезон, беше благоприятно, поради открития небосвод и по-лесно различимите места за стъпване и маневриране и сравнително по малките каменни маси за преодоляване! Но след около десетина минути вървене като коза от камък на камък, първия пасаж премина... влезнах в гора, осеяна с трупите на повалени от годините дървета. Небързах за никъде, но адреанелина не ме оставяше да спра, в гората вървях леко наведен и внимавах някой клон да не влезе право в окото ми! Преди това си спомних, как преди година и нещо, една наша съседка, беше вървяла така между дърветата и въпреки, че е било светло през деня, така беше паднала, че шест месеца ходеше с патерици, след счупване и операция с пирони. Спомних си и евентулно счупване на ключици, за което при възрастни хора, дори сменят ставата с изкуствена...
Ето и ново съприкосновение с каменната река, тези огромни фъстъци, няма как да ги изкачиш, защото ми се искаше да отида от другата страна, където може би щях да намеря по-удобна пътека. Идваха камъни, на които сядах, за да мога да стъпя внимателно на следващия под него. Така неможеше да се върви дори и с нормално темпо, трябваше да изляза и да вървя през гората, непрогледната гора. Всяко по-бяло очертание даваше надеждата, че виждам път или пътека поне, около мен се носи монотонния хор на речното течение, отдясно и от ляво. Интересно, от лявата страна наистина ли имаше река? Трябва да видя на картата. Но след броени мигове, хоп и изкочих на кръстопът, оказа се че пред мен е дошла буйна река. На момента, успях да се прекръстя с лявата си ръка, защото в другата вече държах една сревнително къса, чепата сопа, както в древността човека е ходил на лов и да благодаря на ангела ми, хранител!
Минах моста, който издържаше напора на пълноводието и пътя надолу ми се видя доста бърз, предвид следваното до преди този момент темпо и особености на прехода! Следваха тук там стъпала от сълби, на които на моменти краката ми потъваха, поради изровената земя под тях и поради тъмнината пречеща да преценя пространството. Тази пътека, не след дълго излезе на завоя на път. Път познат, от детството ми, когато отивахме на Златните мостове с автобус. Колко е голямо разстоянието във времето и размерите за представите на такива познати картини. Някога ако са били далечни и непонятни, а сега мили и любими!
Естествено, че в 21:42 няма никой да се разхожда наоколо, освен един ГоРСКи ПъТНиК ;-) Идваше кола, аз естествено седнах на една пейка, зад едно дърво и пих вода. Неисках някой да открадне и момент от моята хармония с природата!
Грееха звездици, нямаше луна, а Венера ми светеше влюбено от Югозапад. Предстоеше Тихия кът! Пътят, който дори със затворени очи, щеше да ме заведе у дома. Но аз гледах, със сетивата на цялото си тяло, защото в тази непрогледна тъмнина се изострят всички останали сетива в човека. Вървях и тичах, не беше някой спринт, тъй като с краката си опипвах всяка характерна повърхност, където стъпвах. Тази увереност идваше от здравината, с която бях вързал връзките на високите ми обувки - тип, строителни пионерки! Безбройното ми минаване от там, сякаш интуитивно беше запечатало в паметта ми всеки камък или неравност. И ето, че неусетно пред мен се чу лай. Онзи познат, когато друг път като минавам и му светя с фенер, а той се скъсва от лай, но не посмява да припари... Това е поредния негостоприемен стопанин на приближаваща хижа.
Вече е ясно, че пътя на зад е загубена кауза, но не би трябвало поредния звяр да се оказва съществен повод за промяна на маршрута на мислещо и разумно същество. Ето, че този път изследователската същност на мислещата природа ме отведе в най-приказната част на планината или поне в момента, когато се озовах! В търсене на заобиколен път, тогава свих в ляво. Този път, наистина беше път като път, но натам никога до тогава не съм ходил, само съм виждал от време на време, хора да отиват натам и понякога някоя кола... Мислех от там да изляза на центалния път и по-надолу да вляза в познатата пътека, когато изведнъж стигнах до внушителните контури на къща, като от народните приказки и никакъв път по-нататък! Само наблизо, между дървета проблясваха езиците на добре поддържан огън и си помислих ... - Каква Приказка! - В каква приказка участвам?! Можеше да отида при огнярите и да ги питам! :-)
Оказа се, че трябва пак да предприема обходни действия спрямо негостоприемния звяр.
Поне след като се е налаял на воля, се е прибрал в къщурката си и под прикритието освен на ноща и под звуците на течащите пролетни потоци вода, да продължа по познатия ми път. За всеки случай, си обух и дългия панталон от анцуга, който носих - за всеки случай. Не се знаеше, дали и каква битка може да предстои, пък така и багажа ми ставаше по-лек. Речено сторено!
Бързах, за да хвана последния трамвай... изглежда картините, които съм видял и запечатал в съзнанието си през деня, са осветлявали пътя пред мен, през непрогледната нощ!
Естествено и това, което исках да Ти разкажа, магията на Май!

ДОБРИЯТ ВОЙНИК

Беше 4 Май, строени сме пред Главният Щаб в поделението, в което служех в родният ми град. Естествено като т.н. “Фазан”, присъствам на строяване на командният състав за уточняване на задачите и делата на личният състав. За незапознатите това име идва от трицветния шнур, който обгражда пагоните на запасните офицери, като в този момент съм със званието старшина школник и длъжност, командир на взвод, сигурно осигуряващо “смазващо” самочувствието на обикновеният войник или пък на кадровият сержантски състав! Строени сме по батальони и роти, един зад друг, по длъжности.
Командирът на поделението подполковник, известен повече с името Лютият или в други случаи като Злият:
- Къде е старшина школника? Старшина школник Иванов!... – визирайки мен, защото така ми е фамилията. Това, че почти всеки втори в нашата страна има такава фамилия, ми даваше спокойствието, че ако някой се развика от единият край на поделението, дерейки се Иванов - Иванов, при положение, че съм почти в другият, аз съвсем спокойно да се разхождам, наслаждавайки се на благозвучието му :) но в този директен и непосредствен случай, казах:
- Аз!
- Колкото пъти го видя, толкова пъти ми се усмихва, та чак се разтапям! Колкото и наказания да му налагам, толкова му става по-весело! – говореше някак разлютено, защото след като добави – Дайте някакво наказание ... на ротния му... – като същият пред мен, ротният ми командир, помръдваше с рамене като шугав – това беше нещо като резултат от неговият стремеж за разтеж в кариерата... чух само тихите и спокойни слова на батальнният ми командир:
- ... да разпъва кабели...! – и очаквах бурията, която следваше да се разрази в стаята на ротния след това:
- Що се усмихваш...? – за втори път го чувах, младо момче, капитан, как изпада в прегръдките на яростта, когато вече бяхме в стаята му... А там, зад бюрото му, малко под прозорците, стоеше напечатан с принтер надпис – Командир.
- Аз от къде да знам, че ще се разтопи... лютия... – и следващото затишие беше свързано с преспиване в поделението, с първото и единствено идване на свиждане на милите ми родители, за да ми донесат същата вечер, четка и паста за зъби...
Следващият ден, се оказа като доказателство на онази житейска констатация, че от нас зависи, как ще виждаме живота – като наполовина пълна чаша или като наполовина празна... Наближаваше времето за разписване на книжките за ГсП – ( б.а. гарнизон с преспиване), което го прави ротният командир. Вървя през плаца, а насреща ми идва същия, водещ войниците за предстоящия караул и казва:
- Школниче, само ти си останал в поделението, бил ли си караул? – в смисъл дали съм запознат с процедурата, защото кадровият сержант, който трябвало да застъпи като началник караул, не е дошъл... естествено, че съм съпричастен с това, което става и приех, въпреки че в нашите служебни задължения невлизаше подобна повинност, а само като помощник дежурен по поделение. И обещаната една седмица домашен оптуск, беше като малка надежда, че хората не са това, което искат да изглеждат... Казваха му – Мобифона, несамо защото е от свързочна рота, а по-скоро заради смисъла на определена култура за времето си, характеризираща се с подобен атрибут... За мен караула премина сигурно, най-вече заради това, че точно през ноща срещу Свети Георги, деня на храбростта, падна сняг и този факт, свързан с невъобразимият студ, който беше настанал, войничетата не бяха се отпуснали да легнат и да спят по местата, където трябва да охраняват, а може би небяха се отпуснали, защото бяха от моята рота... Заслужено на тях оставих да изпият сами бутилката червено вино, което се полагаше в празничното меню на такива светли празници!
Живота в поделението течеше обичайно, без да се различават много дните един от друг. Плановете за поддържане да бойната техника и живата сила, бяха начертани и дори в устава беше регламентирано как боеца трябва да лежи, докато през ноща спи – обърнат на дясно и леко усмихнат :) Усмивка, която на моето лице ще се появи, заради съня, в който ще си мисля, че случайно съм попаднал в детска градина за възрастни...
А сънят по време на дъжурство е забранен! Може би, някои експерти ще заподозрат, че неволно усмихнатите ще станат твърде много и така, трябва някой да се заеме със сериозната работа... Аз се бях погрижил за нея, като на второто дежурство се появих с една зелена чанта, а на въпроса на дежурният офицер, какво има в нея, отговарях – бомба! И избухваше смях, след който много по-леко вървеше разговора между нас през следващите 24 часа. Там слагах една възглавница, която даваше опора на онази част от тялото ми, която очевидно, някой заради несгодите биха искали да посърне... Едно такова дежурство беше на 21 Май. Бях помощник на един капитан с голям мустак, заместник командир по техническите части. Вечерта се бяха събрали буреносни облаци, цяла нощ валя и падаха мълнии. Сън, в такава обстановка, ако на някой все пак му се отдаде, може би ще възпроизведе бойни действия с мощна артилерийска подготовка! И в такава нощ, ето ти и командира на частта, подполковник Лютия, някъде към 2 часа сутринта, пристига и с резкия си глас започва да дава нареждания за предислокация... Какво му става на този човек, разбирам че е правил нощна проверка на личния състав и установил, че част от него се е събрал в поликлиниката! Естествено, че след такава стрелба и организация, ще има много жертви! Но какво да правят младежите, нали е мирно време все пак, поканили са си някоя приятелка и са оформили така обичайният купон за младежи, вероятно мислейки си, че няма нищо по-хубаво от лошото време за това!
И естествената награда за това - два часа строева подготовка в ноща и под дъжда.
Приех дадената заповед, като веднага видях как съдбата ми се усмихва! :) Кимнах леко с глава на момчетата, които бяха около десетина на брой, да излезем навън. А Злият се качи в стаята си в щаба. Когато частта беше поверена под мое командване, попитах ги какво е станало и защо не са внимавали да не се стига до това положение, казах им да не се плашат какво ще последва, а само да маршируват и когато минаваха точно под прозорците на командира, единствено светещи в ноща, да набиват здраво крак и да отвръщат на поздрава ми с поздрав, завършващ на старшина школник! Такова въодушевление имаше сред тази здраво маршируваща бойна единица, че усетих духа на бългрският войн от Сливница, Одрин и Дойран, а падащите от време на време гръмотевици оставаха като фон на силата на поздравите, раздиращи ноща!
Освободили доста енергия през тази нощна офанзива, към 4 часа, токът спря, а дъжда премина в градушка.
През следващита дни, видях отношение от командира, подплатено с повече достойнство, въпреки ежедневната люта привкусица, която трябва да изпитват подчинените му, от неговият характер, който от своя страна беше подчинен на позицията, която заема.
Така в края на едно такова дежурство, на 25 Юни, пред стаята на дежурните в щаба, подполковника казва:
- Дайте книгата за сведение.
- Заповядайте г-н подполковник! – отвърнах, след като на момента го сторих.
- Отучихте ли се да се смеете, нали разбирате за какво става въпрос или аз не разбирам от гримаси?
- Разрешете да доложа г-н подполковник. Родил съм се усмихнат и това си е напълно естествено за мен. Като нещата ги приемам напълно сериозно!
- Лека служба и успех! – последва с олекнал глас...
- Благодаря и приятна почивка! – отвърнах аз.
Следващите дни във военният ми бележник написах, че вече враг номер едно е простотията преливаща в бруталност, невизирайки конкретна личност в живота около нас, защото тя се материализира, когато някой се допре до нея и сметне да я използва като средство за решаване на проблемите си. Противно на нея, усмивката се явява като неин провокатор и дразнител, водеща до олекване позициите й и чувство за присмиване.
А за мен остана чувството, че в мен живее Добрият войник, въпреки че някои успяха да разпознаят и този на Робокоп... :)

СПОРТНИЯТ ДУХ НА ПОКОЛЕНИЯТА

Бях отишъл на гости на един мой роднина, при който след като съм ходил, се чувствам сякаш съм посетил храм! Обикновено, обичам да отивам при него с велосипед, а той да се шегува, като ме пита, с колелото ли съм, когато навън зимата е засипала улиците с дебели преспи сняг. А той, с бос крак да излиза често навън пред дома му и да очиства едва натрупалата се там покривка от няколко сантиметра, сякаш така се топли от него.
Той ми заръчваше – хайде, ще се видим като се затопли, сякаш на мен ми е било студено, когато тогава идвах пеша до него... а самият той знаеше, че движението караше кръвта да кипи и да топли дори и през най-студените зимни дни!
Пролет е, а навън вече е бяло от цъфтящите дръвчета, каращи душата да плува в невероятно море от аромати, даващи нови сили и настроение! Бързо, веднага след първото позвъняване чух прещракване на ключовете и бодрото “Е-хо”, след отваряне на вратата и пъргавото слизане по стълбите, усмихнатото широко лице с искрящи закачливи очи и здравото ръкостискане, което те зарежда със сили, сравнимо само със силите на най-възвишените човешки добродетели! Естествено бях донесъл традиционните ябълки, които обичам, като знак на почит към постоянството, което намирах в него. Постоянство градено във времето от ценител на непреходното!
Пита ме, “Къде е новото колело?” – сякаш съм му казал от предишният път, че имам такова... а наистина имах, от почти два месеца, бяха ми подарили едни хора, на които оказвах съдействие по едни технически задачи. Казах му, че е вкъщи, а всъщност аз предпочитам моето любимо, старо колело, което отдавна непродават – Балканче :)
Оставих колелото на стълбите пред вратата на къщата и влизайки вътре усетих един от най-приятните аромати, останали в съзнанието ми, още от детството ми – този на стара селска къща, отпускаща и лекуваща енергиите на човешкото тяло, което не би могло да стори една съвременно построена обител! А кой би предположил, че обитателя й скоро беше навършил седемдесет и седем години? Като влизах през коридора с дървен под, честитих му с пожелание винаги да е така здрав, а той със закачлив тон каза – “Имал ли съм рожден ден?” - в неговият си стил. Естествено, как да му личат годините, като от него разбрах, колко е важна например глезенната става в тялото на човека, че от нейното състояние зависи цялата визия на човека, защото ако тя не е гъвкава и пружинираща, човек ходи сякаш е направен от дърво! И за нейното състояние, той отделя всеки ден, по един час да я раздвижва с упражнения. Наистина, уникално беше съвпадението на твърдението от резултата на опита, който имахме и двамата, независимо един от друг, когато му споменах един ден, когато пак бях при него, че полезен начин на предвижване е така известният принцип във военните тренировки – Марш на скок, при който има непрекъснато редуване от две трети от даден интервал бягане и една трета ходене, като в градски условия мерител за разстоянията на интервалите е разстоянието между уличните стълбове! Тогава, той спомена, че когато бил младеж се занимавал с многобой и за него непредставлявало проблем да прескочи с един скок нечия ограда, за да набере цветя на дама, която обожава, за да я впечатли. :) То и сега няма да му е трудно, но както казах, той е ценител на непреходното! При него се научих да хапвам деветдесет и девет процентов черен шоколад и знам, че това е друг способ, за прелъстяване на млади особи от нежният пол, вече в по-съвременни условия, когато градините от цветя са заменени с паркинги за леки автомобили... Но тайната, която е вътре в така известният натурален шоколад е в съставките на какаовото масло, полезни за организма. Така е, всяко нещо е от съществено значение, когато е намерило точното си място в ежедневието на човека.
Срещата неусетно преминава в подканяния – “Яж и ... говори” – този път, имаше гъсто сладко от круши и говорихме за съществените събития, с които съм имал възможността да се срещна от предишният път, та до сега: кой с какво ме е впечатлил, къде какви условия са създадени за живот и работа на хората, в кого съм бил влюбен и т.н. И от време на време, когато наближи седем часа – “Яж..., че ще излизаме” - като наближи, тогава се преоблича. Аз вече станал и почти до врата, ме пръсва с неговият парфюм, с който неминуемо ме кара след това да мина през централните софийски улици и да споделя с всички, цялото вдъхновение получено от миговете на моето гостуване при него... Сигурно е, че и той споделя същото, като казва нещо от рода на – “Изтребителче си” – държейки да нося винаги високо вдигната яката на една много елегантна дреха, която ми подари в началото на есента на миналата година!
И така стискайки си ръцете, като си пожелаем – “До скоро” - се понасям към един по-добър свят, независимо, че си остава същият, както е бил до преди един час, когато е било началото на нашата среща!
Естествено, че небързам, не само да не се изчерпа аромата от парфюма на ревера ми, всъщност дрехата си остава винаги с този съблазняващ женските фантазии аромат, а да имам възможността да съхраня по-дълго време усещането, от излъчването споделено по време на нашата среща.
Така, небето на хоризонта оранжавееше и оформяше светло розови облачета, когато се влях в централните софийски улици с ритмично каране на машина, издаваща звуци на добре настроен швейцарски часовник. Като в същото темпо, забелязах че светофарите непрекъснато даваха зелена светлина в направлението, в което бях поел. Сигурно това е своеобразно доказателство на житейската мъдрост за щастието, че то не е крайна спирка, а начин на пътуване! Витошка отмина и на хоризонта се показаха милите родни склонове на планината - нейна кръстница, по която не вървят пеша хора, които традиционно обичат на вървят по магазините на кръщелницата й. Посока, показваща къде е моят дом. Необръщах внимание на трафика, който вече традиционно не се вълнува от световната икономическа криза, защото несамо калоричното сладко говореше в този момент, в мен...
И ето ти, точно преминах светофара на кръстовището, като влязох в уличката за тролейбуси и пред мен изкочи, в същото направление, колоездач. Момче с маутинбайк и остана да кара със скорост, с която спираше моят ритъм. Познавам механиката на този модел велосипеди, защото предишната година карах такъв, преди да го откраднат – но това е друга тема, касаеща престъпността, която всички ние търпим... но тя неможе да открадне желанието ми за мобилност, което се олицетворява във вида на моето Балканче - в парковете, малките деца се чудят какво е това, с толкова малки колела! :) - А това е моето Ферари! Заради голямата динамика, свързана с цялостната си конструкция, типично създадена за градски условия на предвижване. Бързо достигаща висока скорост и бързо спиране, благодарение на по-малките усилия на големи групи мускули, тези на краката... и за да не прозвучи като една закъсняла за времето си реклама, ще опиша последвалите събития, възможно най-изчерпателно, но без смисъла на полицейско дознание.
Младежа имаше раничка на гърба и изглежда се връщаше или от тренировки или от училище или от среща с приятели. Желанието ми беше да поддържам темпото, което следвах, затова леко ускорих и след като преминах внимателно пресичащата улица, край тролейбусната спирка го изпреварих, след като на младежа му се налагаше да сменя скорости в предавката. Интересно, след около сто и петдесет метра го видях отново да минава покрай мен и този път наистина беше на висока предавка, неговата скоростна система. В този момент, знаех че усилията, които упражнява много бързо щяха да го доведат до изчерпване на силите и до сковаване на краката му и запазих темпото, с което карах до този момент. Предстоеше ляв завой на кръстопътя, който следваше и моят приятел го взе, сякаш е на състезание с формула едно, косо и остро атакуване на завоя, с цел запазване на по-добрата позиция, като хубавото за него беше, че успя да даде сигнал за завой, както е според правилата с лявата си ръка. Но дали водачите на идващите автомобили бяха удовлетворени от подобна рискована маневра? Аз търпеливо се движех в дясно, дадох сигнал за завой на ляво с ръката си, защото кръстопътя беше У-образен и с предимство в нашето направление, като знаех, че следва нова спирка, нова смяна на скоростите, защото бързите предавки изцеждат бързо силите на неподготвените. В това бях сигурен, защото младежа беше се изправил на велосипеда си и разчиташе и на тежеста на тялото си, за да упражнява по-силен натиск върху педалите си. Така и стана, аз леко ускорих и преминах покрай амбицираният младеж, като въобще небях променил нищо в начина на карането си. Само гледах напред, предстоящият светофар, как отиваше да светне червено и как се подреждат автомобилите; а на зад поглеждах дискретно в огледалцето за задно виждане, за разлика от приятелят, който често поглеждаше през рамото си, издавайки своята припряност.
Спрях на светофара. Чаках пет... десет секунди. До мен колите чакат. Изведнъж, пред мен на два три метра се появява младеж, на маутинбайк, с раничка на гърба, с маневра най-отляво, в стила на баровците трупащи състоянието си, чрез нарушаване на обществените закони.
Няма какво да му показвам повече си мислех, защото моята уличка предстоеше, точно след светофара и това, което видя беше достатъчно. Ако дома ми беше точно в полите на планината, тогава вероятно може би щях да съм с друг велосипед, съобразно преминаваният релеф и който младежа би “уважил” повече. Видях как той се изстреля, като подгонено куче от страха си, доказвайки състоянието си с моментният старт, едвам изчакал жълтата светлина, предхождаща тази за потегляне. Издайническият поглед се стрелна през рамото му назад, който последва в мига, когато завих пред нас.
Може някой да е виждал моето Балканче, но да не го е запомнил, защото както казват в една мъдрост – “Добрият кон и под съдран чул си личи”.
Така и в моят случай, само коня си личи…